pic1
pic2
pic3


НАГРАДИ ОТ ПЪРВИ НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС ЗА УЧЕНИЦИ - 2019г

ПЪРВИ НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС ЗА УЧЕНИЦИ ЕСЕ ИЛИ ЛИТЕРАТУРЕН АНАЛИЗ НА ТЕМА:

„ТВОРЧЕСТВОТО НА НИКОЛАЙ ХАЙТОВ – НАСЛЕДСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ЛИТЕРАТУРА И КИНО”

ПЪРВА НАГРАДА

 

ПЪРВА НАГРАДА  ЗА

Мария Николаева Ефремова        

127 СУ" Иван Денкоглу" ,Гр. София ;                                         

Преподавател: Росица  Дикова 

есе: „ТВОРЧЕСТВОТО НА НИКОЛАЙ ХАЙТОВ – НАСЛЕДСТВО ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ЛИТЕРАТУРА И КИНО”

ПЪРВА НАГРАДА  ЗА

    Виктория Пламенова Недялкова

    Касандра Пламенова Недялкова

СУ”Максим Райкович”,гр. Дряново;

 ПРЕПОДАВАТЕЛ:Виржиния Дачева

ПЪРВА НАГРАДА  ЗА

 Анелия Росенова Крумова

  СУ „ПЕТКО РАЧО СЛАВЕЙКОВ”,гр.Кърджали;

Преподавател: Антония Маровска




 Творчеството на Николай Хайтов – наследство за българските литература и кино 

Анелия Крумова

Година след моето раждане, открива той своята смърт. Дали е забелязал той, гледайки отгоре, онова малко детенце, което израсна с любимата книжка, прилежно оставена на ракличката. Една шарена, а децата нали все цветното търсят. И все се чудеше това малкото, кога ще научи буквите, та да узнае какво пише в тази чудна книжка. Чудех се аз. И станах вече първолаче, и книжката ме чакаше всеки ден след училище да ми разкаже поредната вълшебна история, за минали, велики времена.

Седнах на диванчето, прелистих първата страничка и взе книжката да ми говори за един великодушен чичко.  И казваше, че никой не знаел това по-добре от враговете му. Умеел да напада яростно и със страст. Но една такава страст - благородна и всеотдайна, чужда на новите времена. Колко велик е бил, щом умеел да дава шанс на противника си. А и неуморно вярвал, че доброто в човека е по-силно от злото. А щом ставало дума за лъжа – громял я. Но признавал правото човешко да се греши. И прощавал.






-                   Чакай, замълчи за малко книжчице… той истински ли е бил? Като че герой от приказка е бил?




-                   Съвсем истински, дете мое. Всяка дума, всеки знак, оставени от него, възкресяват отминал живот, който няма да се повтори. Свят – отпреди разумът да победи прозорливостта на душата, отпреди красотата да надделее над природата, отпреди знанието да замени мъдростта, отпреди прогресът да унищожи човека. Сега може да ти е трудно да разбереш оставеното от него слово. Но нищо, слушай ме сега. А като поотраснеш, пак ще си говорим.




-                   Разказвай, преди мама да си е дошла, че пак ще ме подхване с домашните…




И започна тя: „Тоя възел, да ти кажа, много от далече се завърза. Бях тогава на четиринайсет ненавършени години, без майка и баща.“ И тръпки ме обзеха какво ще ми разкаже. Всяко изречение оставяше загадка за следващото и до последното седях със затаен дъх и затворени очи, представях си как всичко от разказа се случваше пред мен. И секунда след последното изречение от вратата се чу вик: „Анче, вкъщи ли си майче?“




-                   Хайде, книжке, трябва да тръгвам. После ще ми разказваш пак, нали?




-                   Има още много за разказване, чакам те!




И така всеки ден бързах да се прибирам вкъщи да ми разказва книжката и за мъжките времена, та после захвана и засукания свят, минахме и през „Имахме куче – Катерин“, „Страх“, че после и „Мерак“, а как без „Мъжките времена“… И исках пак и пак да ми разказва. А станах и голяма, „мадама“ вече ми викаше баба. И пак се вгледах в шарената корица на моята разказвачка. Толкова години си говорим с нея, а чак сега се загледах в задната корица. А там един господин, чернобялата му портретна рисунка загатваше мъдростта му. Хайтовите мъдрости.. Пораснах с тях. И осъзнах!




 Ние, българите, имаме великолепни певци – Йовков с неговата златна Добруджа, Елин Пелин, който възслави остроумието на шопа. Но в лицето на Хайтов Родопа намери своя вдъхновен певец. И питали го откъде идва у него усещането, че Родопа има нежността и силата на жена, Хайтов отговаря „От меките, нежните, заоблените и присъщи на жената форми. Усещането за женственост у Родопа идва от нейната безбрежност и загадъчност, а безбрежността и загадъчността са присъщи на женската природа“.




А сетне страниците на „Халища“ пламват пред читателя благодарение на женската фантазия. Разстила се феерия от цветове и багри, странни съчетания, които имат иносказателен език – езика на сърцето. Сплитат се както в живота, възхищение, копнеж и мъка, огън и зора – дивните чарове на женския характер.




И разбираш, че един човек може да жертва живота си заради една песен. „Мъж и половина като ти кажат – тоя беше! Ако че бе разбойник.“ Каквото и да прави героят, това вече изкупува вината му и той става една мечта: „Хелем една песен имаше  „Руфинка болна легнала“. Като запееше тази песен и гласът му се проточи над ливадите и нивите, косачите спираха да косят, жетварките спираха да жънат, гласа му да послушат. С тая песен той много сърца разигра“.




Хайтов одухотворява Родопа, загадъчната и все още неразгаданата, и тя заживява с човешки качества и поведение. Не бихме разбрали докрай героите му от „Диви разкази“, ако не се взрем в нямата природа, сред която живеят, в най-близките им събратя. За да изрази необикновената земност на хора и природа, Хайтов реди: „Ама то аслъ криво, криво-закривено, па хем завет и припек, хем всичко наоколо се вижда. Бре, че много се вижда, брее!“




Някакво особено време протича в Хайтовите творби. То е „мъжко време“. Време на силни личности, на борба с хората, а и със себе си. Те мечтаят, страдат, борят се, работят, любят. Героите на Хайтов не са светци. „Чудаците“ на Хайтов вървят по друма на живота със смях и оптимизъм, обич и доброта. С чувство за мярка, с усет за художественост, писателят страстно вае своите родопчани. „Всяка работа е тъй: „душица не туриш ли и не слади“ – тази мисъл е своеобразно кредо на писателя, не само охарактеризираща героя от разказа „Калинкините чанове“, но и извлечена от много негови творби. Към дарбата трябва да се прибави вдъхновение, поетичен порив.




Макар че Хайтов надали е имал за цел да насочи посланието към мен от групата на „малките човеци“, той от малка стимулираше в мен волята ми за живот. Пасивно, но изключително умело със своята вътрешна свобода и творчески размах успя да ме моделира като силна натура, разказвайки ми за своя свят на пречистване, доверие, омагьосване, неразгаданост..




И в края, но не и на последно място, още не съм чула да има друг писател в българската литература, чиито произведения да са били толкова екранизирани. Достатъчно е само да споменем "Козият рог", "Мъжки времена", "Краят на песента", "Дърво без корен", "Орисия", телевизионните сериали "Семейство Калинкови" и "Капитан Петко войвода“. И какво друго да кажем, освен „Хайтовите… мъдрите! Големият!“



 Творчеството на Николай Хайтов – наследство за българските литература и кино 

Мария Ефремова



 





     Николай Хайтов е ваятел на словото, творец, доказал неговата красота е мощ! Той се нарежда сред авторите известни с това, че пишат със сърце и душа! В думите му се чете желание за душевно израстване и опазване на красотата българския човек. Творбите му поставят читателите в самобитния свят на героите и им позволяват да усетят  емоцията, с която авторът е заредил думите. Хайтовото творчество е изпълнено с магия, която изпълва сетивата и поставя любителите на литературата в един красив и  емоционален свят, в който властват дълга и честта! В разказите му се усещат буйна и опияняваща жизненост, неудържима българска сила и вътрешна, дълбоко скрита и покоряваща чистота!




      Авторът е известен и с цитати от различно естество, описващи съдбоносните моменти в живота на хората. Чрез литературните  герои той пресъздава образите на доброто и злото, отмъщението и прошката, страха и силата на любовта и семейството! Той  показва, че страхът е клонка и ние избираме как да я видим, като голямо дърво пред нас или стърготини, които да прескочим! Показва ни колко е важно продължаването и опазването на рода и семейството като една неразрушима система, която се изгражда с постоянство, труд, поемане на последиците от собствените си действия, но най – вече чрез любов! Творчеството на българския автор ни учи, че всяка загуба, през която човекът  минава, ни прави по – отворени да приемем това, което ще обогати живота ни! Всяка грешна пътека, от която се връщаме, ни подготвя да извървим с по – голяма увереност своя истински път! Всяка спънка, която преодоляваме ни кара да бъдем по – умели с препятствията пред себе си! Всяка рана ни прави по – силни, всяка заблуда ни кара да прогледнем, всяко грешно решение ни тласка към правилния път! И всички тези мъдрости той крие зад думите,зад неподправено звучащо слово!




   Най – известното му произведение е сборника „ Диви разкази “. Сборникът подсказва интереса на писателя към дивото, дори към примитива като социална и културна категория! Светът на естеството привлича Хайтов, в него той долавя живителната сила, която крепи човека.




  Освен писател Николай Хайтов е и родолюбец. Подобно на други български автори, той милее и обича родината си като един истински българин. Неслучайно се появяват изразите “ Главата ми да отсекат, пак ще викам „ Да живее България ““ и „ Изтървем ли България, изтървали сме всичко “!




   Всеки усеща магията на Хайтов но различен начин! Всеки възприема по различен начин смисъла на думите, еднаквото и важното за всички е,че тези слова вдъхват вяра в устойчивостта на българщината!



 

 Творчеството на Николай Хайтов – наследство за българските литература и кино

  Касандра Недялкова

КОГАТО СЕ ОБИЧАТ ДВАМА…

/есе/

 

„Козият рог”- по разказа на Николай Хайтов, беше първият български филм, който изгледах още като невръстно дете и, който се запечата завинаги в съзнанието ми. Започващ с насилие и завършващ с драматичен обрат, този филм остана незабравен и вечен в моята памет. А песента „Вървят ли двама”- изпълнена от Мария Нейкова, вдъхновена от филма „Козият рог”, с текст на  Богомил Гудев, ми беше любима и си остава такава и до днес. Всяка вечер карах баба ми да ми я пее и вярвах, че наистина ако двама души се обичат, то те ще бъдат вечно заедно и дори смъртта не би могла да ги раздели. Знаех текста и наизуст и вярвах във вечността на истинската любов.

Любовта, следвана от отмъщението, се преплитат в сюжета на творчеството на великия писател-Николай Хайтов. Бащата на малката Мария-Караиван, освирепява след смъртта на жена си и воден от жаждата за мъст, превръща крехката и нежна душа на дъщеря си, в кози рог-оръжието на отмъщението, което в крайна сметка довежда до собствената и гибел. Бях учудена да науча, че има разминаване между разказа на Хайтов и сюжета на филма, но и в двата случая краят е фатален. В разказа, майката на Мария, полудява след изнасилването и умира по-късно в манастир, в който мъжът и я оставя, а Мария се хвърля от скала и така намира смъртта си, бранейки своята чест и достойнство и бягайки от мюсюлманите, познали я по козия рог, паднал от пазвата и по време на кръшно хоро, на което тя е чакала любимия си. Но бедната девойка не е подозирала, че баща и вече го е убил и е предначертал съдбата и. Във филма, Мария умира в пламъците на пожара, предизвикан от баща и, за да изгори любовта помежду им. Караиван през цялото време се опитва да убие женското начало у дъщеря си и да я превърне в мъж, чувствайки се слаб да отмъсти, той използва Мария, която с помощта на козия рог-символ на възмездието, в продължение на 10г. обучавана, тя вече убива насилниците на майка си и отмъщава с мъжка сила.  Но клетият баща не осъзнава, че в гърдите на Мария тупти младо и буйно женско сърце, способно да обича и дори не подозира, че след цялата тази омраза и желание за мъст и тя е способна да се влюби.

Е, често любовта е унищожителна и пагубна, водеща до края на човешкия и живот и приключване на земния ни път. Отмъщавайки за смъртта на съпругата си, героят на Хайтов остава без най-ценното съкровище в живота си- своята любима дъщеря-Мария. Често печелейки не осъзнаваме какво губим и стремейки се да отмъстим на враговете си, ние вредим на себе си. А любовта е висша сила и никой не е способен да и се противопостави, нито баща, нито родственик. Тя не пита и помита като ураган всичко около себе си. Взема своите жертви и си отива, така внезапно, както е дошла. Колкото радост и наслада да носи любовта, толкова и страдания и мъки може да нанесе над човешката душа, а белезите, те остават вечно, до смъртта. Не са малко жертвите на любовта, не една песен е изпята за нея, не един роман е написан, трудно е човек да опише с думи бурята, която бушува в душата му, когато е влюбен и пеперудите, които пърхат в стомаха му, наблизо ли е любимият му човек. Но тази любов много бързо може да прерасне  в омраза и в жажда за мъст, както става в разказа- „Сватба”.  Когато силният стане слаб, то печели този, който остане до край и извоюва своята награда. Хатте избира не този, който се скрива на хълма, а този, който хваща ръката и и застава зад гърба и, този, който се бори за нея с цената на живота си. Но макар засрамен, по-късно, Хасанчек решава да отмъсти, не може да се примири, че тя ще е с друг. Тук важи максимата-„Ако не е моя, няма да е ничия!”, странни думи за човек, който твърди, че обича, а е готов да погуби нечий живот и щастие в името на собственото си удовлетворение и то не чии да е живот, а именно този на любимата си.

 Това е то, първичното и примитивно човешко съзнание, в което властва чувството за собственост и непримиримостта, че друг ще е щастлив. А нима любовта не е право на избор и на свобода? Нима ако обичаш някого не би желал неговото щастие, а не неговата смърт?

 В „Мъжки времена”, любовта е стока, която си има цена, жените се купуват, като разменна монета, разводите се продават за лира, две,  и отново става въпрос за любов, чест и достойнство. Тук булката решава, че за нищо на света няма да бъде с този жених и, че нейната любов няма да бъде купена на никаква цена. А главният герой както взема пари, за да я открадне, така взема пари и, за да откупи свободата и. Той също е запленен от жената и желае да бъде с нея, но мъжките му чест и достойнство надделяват над силата на емоцията и успява да устои на изкушението. В крайна сметка и търговецът на булки е доволен, че му е платено двойно, и булката, че е получила свободата си, а клетият и съпруг си е отдъхнал, че се е отървал от тая жена- Канара, с която просто не знаел какво да прави, защото не можел, нито да се справи с нея, нито да и надделее, нито да я накара насила да го заобича. Така, че да се освободи от нея, за бедния човек било щастие и награда, а не загуба.

В разказа „Дервишево семе”, отново се говори за любов и отмъщение. Тук чистата и свята детска любов, пламнала в сърцата на две деца, ги съпровожда до края на земния им път. Те са толкова близо един до друг, дели ги една стена, а все едно са на километри разстояние, разделя ги цяла една фамилия, деца и внуци и цял един човешки живот. Тук щастието се отлага и героите живеят с надеждата, че един ден ще са заедно, като мъж и жена и ще бъдат щастливи, така както са били като деца. Но разказът свършва, а този ден все още не е дошъл. Кой знае, може и до днес да го чакат. Все пак надеждата умира последна, особено в младите влюбени сърца, те носят пожара на любовта в гърдите си до прага на смъртта. Самата дума-дервиш-означава монашески род. Рамадан изпитва желание да сложи край на живота си, след като му отнемат девствената Силвина, но дядо му го е възпрял, държейки, внукът му да продължи рода им. В разказа Рамадан се оказва в ролята на монах, макар женен и с деца, той страда цял живот за своята невъзможна любов-Силвина. В съвременния свят, любовта се смята за оправдание и достатъчно основание,  хората да се нараняват един другиму, но в разказа се проблиметизира това право. В „Дервишево семе”, любовта е всеотдайност, грижа, самопожертвование, търпение, великодушие. С годините Рамадан забравя за жаждата си за мъст и започва да се грижи за своя враг, от любов към своята любима Силвина, която е образ на благородното и нравствено чисто начало у човека.  На такива възвишени чувства и качества, каквито са присъщи на Рамадан в разказа,  е способен само човекът, осъзнал, че истинските неща имат корени в нашите блянове, но отстояването им изисква съхраняване на човечността и разбиране на сложността и непредвидимостта на повечето събития тук и сега. А, за да достигне до това просветление се изисква време и ако младият Рамадан е бил жаден за мъст, то зрелият такъв е преосмислил живота си, изчислил е загубите, които е получил и щетите, които са му нанесли, и е стигнал до заключението, че отмъщавайки на Рафат и погубвайки го, той ще погуби както човешкото у себе си, така и самата си личност.

Така творбата утвърждава уважението към живота и чувството на отговорност като висши, нравствени човешки ценности. Неслучайно съдбата на Рамадан в разказа „Дервишево семе” е представена като изповед. Под формата на диалог, главният герой, чрез ретроспекция, се връща 40 години назад във времето, за да сподели своята човешка драма. Защото миналото никога не бива забравяно, то винаги оставя своите трайни белези от рани и нанася травми в човешката душа, които ни съпровождат до самата ни смърт. Читателят може да се идентифицира с героя, да изпитва емпатия, да съпреживява болките му и да познае собствената си болка, в чуждата такава, но никой не може да пренесе на плещите си нечий чужд товар, или да прехвърли болката си другиму. Основният конфликт в разказа е между духовния мир на човека и реалния живот. В центъра на сюжета е животът на героя, поставен на кръстопът, търсещ решение как да съвмести несъвместимото – суровите и дори жестоки патриархални родови норми с поривите на своето сърце. Началото и краят на разказа са начало и край на изповедта на героя: Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза; „На това кръстопътчетъпча и не виждам накъде да хвана. Ако ти можеш да ми кажеш – кажи, ако ли не – помагай да качим дървата на магарето и да вървя, че оня кърджалия е затракал вече зъбите и чака“. Не случайно се набляга на думите –възел, кръстопът и да вървя. Героят цял живот е поставен в примката на собствената си съдба, която го стяга все повече и го души. Кръстопът не винаги означава право на избор, промяна или катарзис, може също да е знак на нашата подчиненост на обстоятелствата, които не винаги можем да променим. Душевните перипетии в живота на Рамадам го учат да се примирява, да бъде благосклонен, великодушен и да се стреми повече към собствения си душевен мир, отколкото към противоборство и жажда за мъст.

Любовта прави хората  една идея по-добри. Истините на живота ни се разкриват, когато го живеем, по време на самия процес, ние се учим как да обичаме, как да прощаваме и да бъдем добри.

А когато двама се обичат, дори смъртта е неспособа ги раздели.

Щом две сърца в любов се вричат, ще се обичат вечно, даже да боли.



   Творчеството на Николай Хайтов – наследство за българските литература и кино  

Виктория Недялкова 


ДИВО-ДИВНОТО ТВОРЧЕСТВО НА НИКОЛАЙ ХАЙТОВ

/есе/

Неслучайно Николай Хайтов дава наименованието на своите разкази- „Диви разкази”. Писателят-родопчанин, лесовъд, обичащ природата и естественото, бил на „ти” с природните чудатости, които му се стрували нормални, приемал дивото за естествено, нормално, първично, раснало и действащо на воля. В необятната горска шир, Хайтов долавял неуловими и необясними за нормалното човешко око, проявления, незабележими от рутинния човешки поглед. Ако се пренесем в една пролетна Хайтова гора и погледнем през лесовъдския поглед на писателя, пред очите ни ще се открие неописуемо загадъчна гледка-нивички, които никой не е орал и нивици-орани, дъхти на свежа пръст. Ливадите, покрити с високи плевели, от никой не поливани, не торени, не садени, но гордо поклащащи се с надменно вирнати глави. А плодовитите дръвчета, обградени от плашила, заобиколени от цяло ято, безстрашни птици, небоящи се от чучела. Мравките бързат два пъти повече от други път и мъкнат сламки и товари към крепостните си мравуняци.  Тази причудлива картина може би не би вдъхновила друг, но тя е музата за творчеството на писателя-Хайтов. Той вижда в дивата природа неземна сила, която го привлича като магнит и творецът е вдъхновен от първичното, дивото, живее и твори в горското сърце. Ето защо и неговата дъщеря написва и издава книга със заглавие - „Баща ми-най-дивият разказ”. Познавайки го до болка, тя знае, че думата-„диво” е точното определение за неговата личност и светоглед. Хайтов също е именувал своите, събрани в сборник, разкази - „Диви разкази”. Писателят е споделял не веднъж, че предпочита дивото и първичното, естественото, пред украсеното и нагласено. Героите в разказите му, са представени и описани в естествена и натурална среда, без украсяване и фалш. За Хайтов – диво, не означава диващина или липса на възпитание, а естествено, натурално,  първично, близо до своя първоизточник, а именно до Майката Природа. Не само природата и героите на Николай Хайтов са диви. Дъщерята на писателя описва самия него като див и най-див, защото си служи с чудесни описания и защото при него дивото граничи с дивното. Именно в това се крие тайната и майсторщината на самия творец, да превърне обикновеното в приказно и удивително и да събуди любопитство и интерес. Читателят да е толкова запленен от историята, която чете, че да иска още и още, да бъде като опиянен, пристрастен и да не може да спре да чете, докато не стигне до края на историята, за да научи завършека. Толкова въздействащо е и дивото творчество на Хайтов. Разказите му се четат на един дъх, защото той го прави по Хайтовски, не всеки може да постигне такъв резултат и влияние над аудиторията. В лесничейството и горското се крие магнетичността на творчеството на Николай Хайтов. Той черпи своята сила от дивата природа, от горите, от дърветата, пред които се прекланя, те са неговите идоли, носещи души и нечовешки сърца. Родопите, както и всички планини, са музите в съзнанието на писателя и той запленен от дивото в тях, твори ли, твори. Дъщеря му казва, че пъпът на баща и е хвърлен върху дърветата и посредством тях, тя навлиза в неговата „светая светих.” Веднъж баща и-Николай Хайтов и разказал за един свой приятел, който събирал клони, плодове и лешници, само от земята, никога не ги берял, защото смятал, че гората се подчинява на своя стопанин и се стреми да не го разсърди. Приятелят му, когато обядвал, се кръстел и се молел пред дърво, а не пред Бог, навярно за него дърветата са били божества, от които е получавал своята неизчерпаема енергия и се е осланял на вярата си в тях. Като горски лесовъд, Хайтов също се е прекланял пред плодовете на природата, уважавал ги е повече от хората и не е дръзвал да ги откъсне, възползвал се е от тях, само, когато са паднали и вече никому ненужни. Прекланял се е не само пред едно дърво, но и пред цялата гора и дърветата в нея, защото, според него, те носят могъществото и мъдростта на Бога. Освен пред дивото в природата, писателят Николай Хайтов се е прекланял и пред българските царе и е роптаел, защо те се споменават само мимоходом в съвременните учебници по история. Негово дело е и предалата се любов към царете и в рода му, това е дало израз и в изграждането на паметника на цар Самуил в столицата- монумент на Александър Хайтов-големият син на писателя. Светлината, излъчваща се от очите на Самуил е сюжет за един съвременен диво-дивен разказ, стига да има кой да го напише.                                          В съвременния див свят на крайни човешки страсти, като че ли, любовта и  човешкото достойнство вече не са тези човешки ценности, присъщи на хайтовите герои. Остана ни само примитивното, дивото човешко начало и стремежът към оцеляване на всяка цена.                                  Ето защо, Николай Хайтов, създавайки и разпространявайки своето творчество, се обръща към нас с посланието, да не забравяме онези свежи, първични и вечни добродетели на човека, припомня ни, че в простия естествен живот на българина в миналото е имало много нравствени истини, с които не бива лекомислено да се разделяме. Писателят ги запечатва в своето творчество-в разкази, книги пътеписи, филми и ги увековечава, за да се докоснат и идните поколения до тях, а ние, ние просто трябва да се погрижим посланието му да бъде предадено и да продължи да се предава напред през вековете, за да се знае, да се помни, занапред!



дизайн и програмиране: УебДизайн